Георги Атанасов, „Спорна Топка”, 28 май 2007:

АД-та Грабят Футбола от Враца до Лондон...

Накратко:
В годините на прехода държавата подарява на съмнителни бизнесмени исторически и спортен капитал. Финалната приватизация ще се състои, когато има решение под каква форма да се предостави материалното богатство.

В хаоса след 10 ноември 1989 г. държавата нанесе жесток удар върху футбола, като го захвърли на произвола на съдбата. И какво се получи?

Прехвърляне на Собствеността

Знайни и незнайни герои на прехода – от „добре облечени бизнесмени” на границата за закона (ВИС и СИК) до христоматийни персонажи от подземния свят (Маймуняка, Мартеничката...), плюс остапбендеровци от чужбина (Паоло Динучи), заеха позициите на министерства и окръжни комитети като покровители и благодетели на футболните отбори, наричани вече по европейски – клубове. За нула време общи събрания с решителните гласове на пенсионери и чистачки прехвърлиха собствеността от сдруженията с идеална цел по Закона за лицата и семейството към АД-та по Търговския закон.

Така, общо взето, за цената на един автомобил бяха учредени дружества, наследяващи активи за милиони. А след космическия скок на парцелите и недвижимата градска собственост „горницата” стигна стотици милиони. В центъра и по места – както се казваше в тоталитарната лексика...

В интерес на истината прякото завладяване на териториите, получени като зестра от някогашните социалистически формации, не се случи веднага, тъй като и досега съществуват казуси около юридическото устройство на спортните бази. Слава богу, депутати и министри запазват грам здрав разум или пък просто не им стиска от бъдещи усложнения със закона, но институциите нямат окончателно становище под каква форма да предостявят огромното материално богатство.

Апетитите към големите хапки са ясни:

• „Армията”
• „Червено знаме”
• Панчарево
• „Герена”
• „Раковски”
• „Овча купел”
• „Надежда”
• „Академик” (кв. „Гео Милев” в столицата)
• обектите в Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Плевен, Русе, Благоевград, Велико Търново...

В същото време далаверата е разгърната по цялата карта на страната, след като се оказа, че някакъв странен „главен акционер” във ФК „Ботев” (Враца) се е облажил яко с постъпленията от трансферите на местния кумир Мартин Петров. Така, както вече години наред се източва приватизираният инкубатор за футболни таланти на ФК „Септември” (Сф), докато едноименният стадион в „Красна поляна” има вид на селско игрище.

Случаят „Митал - ЦСКА”

Инвестиционният интерес към родните земи стигна чак до Лондонското сити – нали вече близо половин година собственик на ФК ЦСКА е Прамод Митал! В същото време действията и най-вече бездействията на индийския милиардер в чисто спортен аспект подсказват, че той има една фундаментална цел – да придобие по някакъв начин най-скъпата земя в България – Борисовата градина, плюс многофункционалния периметър на IV километър (на десет минути от летището) и перспективния VIР район, покриващ се с базата на „червените” в Панчарево.

Прамод Митал се интересува единствено от придобиване на базите на ЦСКА

Очевидно пълномощникът на Митал у нас Александър Томов е светнал своя гуру, че чрез собствеността върху фикцията ПФК ЦСКА АД, която има един-единствен конвертируем актив – футболната марка ЦСКА, би могъл да получи недвижимост за стотици милиони.

Всекидневният РR покрай отбора, очевидно калкулиран в операцията като екологичен контрапункт на „Кремиковци”, плюс парите от евентуалните трансфери на Велизар Димитров, Вальо Илиев, Данчо Тодоров, Удоджи, Кабус, Петре и т.н. допълват „горницата” за индийския Крез, който очевидно владее изкуството да печели дори тогава, когато дължи на НЕК за ток или на МО за наеми...

Случаят „Митал - ЦСКА” е най-яркият пример за това, че българският футбол и спорт са заплашени от финална приватизация, много по-страшна от тази в началото и средата на прехода. Тогава държавата подари на АД-ата исторически и спортен капитал, а сега е напът да им даде и всичко останало. Няма значение, че за „инвеститори” като Митал футболът само напомня на.. крикет?!

Заб. Статията е публикувана във вестник „Уикенд”, Брой 21 (185).